На 16 декември 1991 г. за Балканите и региона се отвори Кутията на Пандора. На тази дата 12-те от тогавашната Европейска икономическа общност (ЕИО) признаха разпадането на единна Югославия и де факто и де юре създаване на много и малки нестабилни държавици на мястото на някогашната силна Югославия.
Историята скоро доказа, че решението на ръководителите на ЕИО доведе до разпалването на стари национализми и възникването на нови, отваряйки същевременно апетита на извънбалкански фактори, които се опитаха да използват новите дадености и да нахлуят по различни начини в региона. Ставаше въпрос за едно драматично развитие, подклаждано, от една страна, от ислямската закономерност, и от друга страна, от невидимата ръка на големите планетарни сили. Не е случайно, че това решение бе последвано след няколко дни от официалното разпадане на Съветския съюз и месеци след това – от избухването на войната във вече бивша Югославия.
Така неща и ситуации, които само няколко години преди това изглеждаха като научна фантастика, изведнъж се превърнаха в кошмарна действителност.
И така, и в този случай се доказа основната поука от историческата закономерност:
фантазията за пореден път надмина реалността
С течение на времето положението започна да се изяснява, добивайки плът и кръв. Навсякъде, на най-различни места на планетата, започнаха да изникват национализми, локални междуособици, религиозни предразсъдъци и сепаратистки движения. С тези вярвания и страхове за катастрофа с планетарен характер, за особена трета световна война, бе заменена досегашната нежелана перспектива за ядрена гибел вследствие на силен сблъсък на двете свръхсили.
Всичко вече изглеждаше толкова прозаично, толкова сухо, че водеше до депресивната концепция за един нов тип есхатология.
Беше ясно, че установената с хода на времето действителност носи белезите на организиран план за прокарване на геостратегически (и не само) цели. Разбира се, в началото имаше само подозрение за съществуване на завършена амбициозна програма с широк времеви хоризонт. За нормалния разум изглеждаше доста трудно разбираем фактът, че става въпрос за завършен и компактен план, който е теоретично и практически разработен в лабораториите на разузнавателни служби от планетарно ниво. Но както винаги се случва в историческата събитийност, времето носеше верния отговор: надеждни източници от задкулисието придадоха на плана цялостен структурен характер, както и име.
Става въпрос за план „Домино”, който се изчерпваше изключително с разбиването на Югославия. Доминото започна от югославския север с посока на юг и както винаги в подобни случаи на геополитическо раздробяване, имаше свой епицентър, който разбира се, пострада най-много.
Началото на плана „Домино” бе „нежното отцепване” на Словения от останалата Югославия още в юни 1991 г., а краят му – обявяването на независимостта на Косово през февруари 2008 г.
В този период влизат кървавата война в Босна и Херцеговина от 1992 до 1995 г., драматичните събития в Косово в периода 1998-1999 г., които имаха за резултат безмилостното бомбардиране на Сърбия от НАТО, както и сблъсъците в БЮРМ между славянския и албанския елемент през 2001 г.
Някогашната силна югославска държава бе разделена на седем държави, всичките малки и пренебрежими – Сърбия (епицентър на плана „Домино” и следователно негова жертва), Хърватия, Словения, Черна Гора, Босна и Херцеговина, Бивша югославска република Македония (БЮРМ). След независимостта на Косово като следствие и от събитията в БЮРМ, човек би очаквал – според плана „Домино”, че така оформилата се ситуация ще върви към намаляване на напрежението и преминаване на региона в състояние на нормалност, или както някои го наричат евроатлантическа интеграция. Този начин на размишление не отчита редица параметри, като основен сред тях е мястото на бившето югославско пространство в геополитическата среда на Евразия.
Ако човек погледне реалното измерение на някогашното югославско държавно формирование в този смисъл, със сигурност ще осъзнае, че създадената с разпада на Югославия нестабилност е само преддверие, или другояче казано, първата фаза на разгръщането на един друг план за бъдеща реорганизация на района на Балканите и Централна Азия. И че със сигурност има много по-широки измерения като политическо значение и географски мащаб.
Имайки предвид плана за разбиване на бивша Югославия, можем да наречем тази реорганизация план „Домино-2”.
Дълбоките причини за войната в Ирак
Свалянето на режима на шаха на Иран през 1979 г. бе начало на разтърсващи събития в района на Централна Азия. Още на следващата година ислямската република на аятолах Хомейни вече проявяваше враждебност към проамериканския (тогава) Ирак на Саддам Хюсейн, което се изрази в една кървава война, продължила общо осем години (1980-1988). Това бе геополитически сблъсък от друг вид, тъй като от една страна, бе извън климата на “студената война” по онова време, а от друга страна, извън обичайните дотогава сблъсъци с етнически или идеологически характер.
За пръв път в съвременната действителност, в една продължителна война, се сблъскваха две ценностни системи, две коренно противоположни концепции: теократичният ислям на Иран срещу светския и прозападен (макар и по подражание) Ирак. Завършекът на тази война в края на 80-те години на 20 в. не излъчи ясен победител. Нещо, което правилно бе отчетено като предвестник на задаващата се криза, както и на възраждане на противопоставянето, основание за което се явяваха иракската война и унижението на СССР в Афганистан. И двете по същество ускориха хода на събитията и създадоха, от една страна, геополитически и други процеси, които предизвикаха дългосрочна нестабилност. В северната част на Централна Азия (т.е. Русия) се установи хаос, за чието овладяване бе нужно цяло десетилетие и идването на власт на политик като Владимир Путин, за да започне отново процес на организация и структуриране на региона. Постсъветският период имаше драматични последствия за народите от някогашния СССР, за жизненото равнище, за нормалния живот в цялото някогашно пространство, което бе под влиянието на Москва.
В Централна Азия възникна едно особено двуполюсно държавно формирование с много разлики и прилики помежду си: теократичният Иран и талибанският Афганистан. Като силен играч в района се очерта Саддамовият Ирак, една нова сила, която бързо запълни оформената геополитическа празнина.
Ирак през 90-те години бе центърът на събитията в Централна Азия точно по същия начин, по който по на запад, в центъра на промените на Балканите, бе Сърбия.
Избухването на спящия вулкан
В периода 1990-1991 г. се промени и позицията на САЩ (единствената планетарна свръхсила) както към Ирак, така и към талибаните в Афганистан, които от средата на 90-те години бяха пълновластни господари в страната. Дотогава позицията на САЩ в двойния сблъсък в Централна Азия през 90-те години налагаше обща линия на противоречие (от една страна, подкрепа на комунистите в Афганистан, а от друга, на Саддам срещу ислямистите на Хомейни). Последва обаче пълно американско противопоставяне и враждебност както към режима на Саддам, така и към ислямския фактор в района.
Предвид възхода на Ирак и разцвета на ислямския дух в същия период на промяна на политиката на САЩ, вулканът не закъсня да избухне.
Тук в никакъв случай не трябва да се пренебрегва съществуването на още една конфликтна реалност в същия район и през същия период, която е налице и през 21-ви век. Става дума за противопоставянето на две страни – притежателки на ядрено оръжие – Пакистан и Индия, които по повод спора за господство над Кашмир са в състояние на постоянна враждебност.
В края на 80-те и началото на 90-те години районът на Централна Азия попадна в нови състояния на нестабилност. Нахлуването на Ирак в Кувейт през лятото на 1990 г. с опита на Саддам за демонстрация на сила доведе до невиждана активизация на почти цялата световна общност. Като че ли предстоеше да се случи нещо изключително, като че ли Ирак бе обладател на някаква странна сила, на някакво свръхоръжие, както се мълвеше тогава, което излизаше наяве по повод войната в Персийския залив. Американци, руснаци, европейци, евреи и т.н. обединиха за първи път в съвременната история усилията си, за да осуетят плановете на Саддам. В крайна сметка редът бе възстановен през пролетта на 1991 г. след първата война в Залива. В нейните анали бе записана възможността Саддам да бъде всесилен само вътре в страната. Очакваното от мнозина сваляне на режима през 1991 г. закъсня с цели дванайсет години: наложи се през 2003 г. да избухне втората война в Персийския залив, за да бъде свален най-после Саддам Хюсейн. Екзекутирането му чрез обесване в края на 2006 г. сложи окончателен край на усилията на един независим фактор в евразийкото пространство, опитващ се да регулира в някаква степен събитията в геополитическото сърце на планетата.
Това бе краят на още един контрапункт на Запада и на Америка. След свалянето и вероятното отравяне на Милошевич, и двамата останаха жива легенда за милиони противници на неолибералния нов световен ред…
Към независим Кюрдистан „made in USA”
Като световна сила, е логично САЩ да имат интереси почти във всяко кътче на планетата. Тези интереси се концентрират в географски пространства, които имат специална геостратегическа и геоикономическа тежест. Такова пространство е районът на Южна и Централна Евразия, едно междинно пространство на планетата, включващо Югоизточна Европа, Близкия изток, Централна Азия, територии от руската държава и Северна Африка.
От геополитическа гледна точка, разбира се, става въпрос за регион, който може да окачествим като възлов в географски и в исторически план. Това е центърът на човешката цивилизация от началото на човечеството, и както отбелязва геополитическият анализатор на ЦРУ и Пентагона Збигнев Бжежински – „който контролира Евразия, контролира света”.
Компетентните служби за сигурност и информация на САЩ разглеждат това пространство като клин между Запада и Изтока, което не принадлежи изцяло нито към единия, нито към другия свят. Този клин представлява един напълно отделен геополитически и културен потенциал и това става ясно в примера с Гърция, чието развитие възприема елементи и от Запада, и от Изтока още от дълбока древност. Това в действителност представлява божията благословия, доколкото сила, която контролира тази територия, би могла буквално да произвежда история, да играе също и роля на историческа закономерност! С две думи, би могла според волята си да оказва влияние върху хода на историческите събития, да създава бъдещето, оплождайки със Словото си днешния ден. Това е и дълбоката причина за американските стремежи за господство в конкретния район на планетата, в географските дължини и ширини между Адриатическо море и Китайската стена.
Разбира се, епицентърът на този район от географска гледна точка е Егейско море и бреговете му от двете страни, т.е., мястото, което хората от тайните служби сполучливо наричат „врящ казан”. С тази фраза се има предвид, от една страна, географската действителност на това пространство (която не е друго освен компактната подводна вулканична маса на Егейско море) с непрекъснатите земни трусове и катастрофи, и от друга, символичното му политическо значение като родител на важни космо-исторически събития. Последното може да бъде видяно от самата история, започвайки още от Троянската война през персийското нахлуване и варварските нашествия на монголи и турци…
Следвайки горната логика, по-лесно може да бъде разбрано американското желание да „затегнат в тесен обръч” това пространство и от запад, и от изток, черз създаването на подходящи (т.е. проамерикански) държавни или конфедеративни структури. Става дума, разбира се, за
Програмата „Източен фар”
отнасяща се до създаването на удобна проамериканска конфигурация чрез множество разцепени държавни сили – и след това – обединяването им в по-големи конфедеративни форми.
Основателно тази роля би могла да изиграе една Егейска конфедерация (с основни компоненти Гърция и Турция). В другия край може да бъде създадена друга конфедерация, структурирана около Иран и Афганистан, която би могла да има ролята на източния притискащ фактор.
На запад това разцепване вече е видно… Що се отнася до изток – нахлуването на САЩ в Ирак и след практическото му окупиране създаде и там необходимите условия за подобно развитие. Остава въпросът кои точно ще бъдат новите държави и от кои съществуващи държави ще произлязат елементите на източния и западния фактор?
В този смисъл централно място в изследването ни трябва да заеме редът на верижните реакции: как, откъде и накъде ще се развиват новите световни събития?
Нахлуването в Ирак и последвалата окупация по същество са първопричина за създаването на нови държави в региона на Централна Азия. В рамките на Ирак, и по-конкретно в западните му провинции, намиращи се в съседство с Турция, живее едно значително по численост кюрдско малцинство. Иракските кюрди, преживели редица трудности по времето на режима на Саддам Хюсейн, бе логично да се стремят към някакъв вид автономност или дори към амбициозната цел да създадат независима държава на територията на дезинтегрирания Ирак. Това държавничество би било равносилно на истински взрив от верижни събития в региона, тъй като кюрдско население живее и в съседни на Ирак страни, а с най-голямо числено присъствие – в източните територии на Турция.
Вярно е, разбира се, че подновяването на кюрдския въпрос в Турция с военни средства през 1984 г. от ПКК на Абдулах Йоджелан (Апо), превърна въпроса в международен, въпреки острите обвинения на Турция за терористична и отцепническа дейност. Кюрдският въпрос продължи да се развива по този начин цели 15 години, пречейки на нормалното развитие на Турция през този период, заради огромните разходи във връзка със ситуацията в източната част на страната.
Факт е, че кюрдските въстаници поддържаха през 80-те и 90-те години положение, явяващо се като най-големия „главобол” за властта в Анкара. Кюрдският проблем бе толкова значим за развитието на събитията в региона, че Гърция (през онзи период противник на Турция по този пункт) не се поколеба да подкрепи официално борбата на Кюрдската работническа партия. Но залавянето на Йоджалан през февруари 1999 г. „разби” в полза на Анкара както гръцко-кюрдския съюз, така и постоянния ход на кюрдското въстание в планините на Анадола.
Без естествения си лидер, ПКК на практика загуби сила и бързо бе заменена от нови структури, без старото свързващо звено на единното ръководство обаче. Поведението на самия Апо по време на процеса с предложенията му към турските власти за сътрудничество и лоялност (с паралелни обвинения към Гърция!) буквално вцепени борците на кюрдското въстание, чиято дейност веднага загуби сила и трябваше да минат години, за да я подновят отново по динамичен и убедителен начин, за да си осигурят позитивна перспектива.
За късмет на кюрдите обаче, лансирането на кюрдските национални позиции през този период обслужваше във висша степен американската външна политика. И това се случи точно по време на залеза на кюрдската борба, някъде в началото на 2000 г., когато Вашингтон побърза да се възползва от новите току-що възникнали условия…
Възможността наистина бе уникална за САЩ: подкрепа за кюрдите в трудни за тях години (следователно и привличане на доверието им) и паралелно с това откъсване на кюрдския въпрос от марксистката основа на тяхната борба. По всичко личи, че тази двойна цел бе постигната, тъй като съвсем скоро някога антиамерикански настроените кюрди започнаха да бъдат подкрепяни политически от САЩ и от компетентните им институции, а идеологическите основи на ПКК се трансформираха от крайно леви в „по-гъвкави” позиции.
Така, създавайки една независима проамериканска държава Кюрдистан в региона, с територии от Ирак и от Турция, САЩ могат да пристъпят към постепенно създаване на един „втори Израел” в същото географско пространство. И тази държава да представлява огромна американска база в границите на Централна Азия и Близкия изток.
Държавните структури на новата държава, както и цялата организация на социалните и икономическите й компоненти, ще носят ясно изразен американски „печат”, за да бъде сигурно установяването й като най-важна съюзническа сила на Вашингтон в този толкова невралгичен район на планетата.
Остава да видим какви ще са последствията от създаването на нов независим Кюрдистан. По-конкретно: как и защо създаването на кюрдската държава ще задвижи невидимите скорости на промяната на границите на Балканите.
Балкански събития с епицентър България
Сигурно е, че създаването на една проамериканска кюрдска държава в пределите на Ирак и Турция ще предизвика серия от верижни събития.
Докато Ирак се счита за изключително обезсилен, за да се осмели да претендира за компенсации за земите, които ще загуби, същото не важи за Турция.
Анкара, която вече е разработила всички варианти на решения след създаването на независим Кюрдистан, счита за наложителна замяната на нейните изгубени източни територии с разширяването й на запад! Разбира се, първата цел остава разпростирането й в региона на Егейско море в ущърб на Гърция, нещо, което не би пропуснала при сегашната си държавна структура и последователност. Условията обаче днес и през следващите няколко години не благоприятстват разширяването на турските граници в Егейско море.
Преди да се потвърди прогнозата, че ще се разпадне на три равни парчета, Турция ще се разширява непрекъснато. Ще нарастват както военната, така и икономическата й сила, а също и ролята й на международната сцена.
С две думи, ще представлява „балон”, който точно на върха на своето разширяване ще „се спука” съвсем внезапно… Дотогава обаче историческата каузалност налага разширяване на границите й на запад в ущърб основно на Гърция в Егея и Тракия.
Следователно, ще трябва първо да се спрем на това развитие, и то на началния му стадий, т.е., на това, което ще произлезе веднага след отцепването на турски земи в полза на бъдещата кюрдска държава. Но поради географски и геоикономически причини разширяването на Турция на запад няма да започне с отцепването на земи от гръцката държава, така че турската политика на разширяване по принуда ще се насочи в други посоки, където има дори необходимата среда.
Трябва да се отбележи, че Гърция засега „се спасява” от турското разширяване в Егея и Западна Тракия по две основни причини. Първо, заради наличието на петролни залежи в Егейско море, поради което през следващите 10-15 години може би е особено опасна промяната на границите в конкретния регион. При такова усложнение пряко се намесват външни политически и икономически фактори, които превръщат играта в много „груба”.
Втората причина е свързана с Тракия и липсата там липсва на оформено политически и социално осъзнато турско малцинство, което да може да стане автономен център на следващите (позитивни за Турция) събития. Ако към това се прибави и относително слабата динамика на мюсюлманите в гръцка Тракия, става лесно да се разбере, че за да се създаде истински малцинствен въпрос, ще трябва да минат още доста години.
Къде тогава ще се разпростре турската „геополитическа енергия”
с разширяване границите на Турция, в замяна и като следствие от създаването на независима кюрдска държава?
Тъй като гръцките територии се отхвърлят като пространство за разпростиране на тази енергия по практически причини, на запад остава само една държава: България, която отговаря на всички условия за турската инвазия.
България като страна на запад от Турция, при това с обща граница с нея, е първата спирка на предстоящия турски устрем на запад. Освен че разполага с всички онези качествени и количествени характеристики за такова нещо, България трябва да бъде разглеждана не като периферия на Югоизточна Европа, а като геополитически център на Балканите (вж. анализа „Българска геополитика”, с автори Исаяс Констандинидис и Вероника Василева, сп. „Междинен регион”, бр. 34, 2004-2005).
Действително, българската държава като геостратегическа единица и като географска цялост притежава всички онези предпоставки, за да може да се определи като действителния геополитически център на региона. Следователно политиката на големите страни в региона неизбежно има за отправна точка територията на България, независимо дали става дума за военни цели или за временни конюнктурни въпроси. В България мюсюлманското малцинство е с тенденция да достигне 20 % от цялото население на страната. Тази тенденция, която се предвижда да нараства през следващите години, се усилва от два фактора, стабилни след 1990 г., взаимно свързани и представляващи основополагащ камък на събитията в региона поради ужасно ниската раждаемост на българското християнско население (спрямо възпроизводството на турци, цигани и помаци). Тази раждаемост непрекъснато се свива в числено изражение, което междувпрочем се забелязва и в Гърция, и в Сърбия.
Освен това обратната емиграция на българското население – в смисъл, че България вместо да бъде страна приемник на имигранти (каквато е например Гърция), след 1990 г. се превърна в страна, прогонваща човешкия си потенциал! По този начин населението на от приблизително 9 милиона в началото на 1980 (т.е. почти равностойно с Гърция) спадна под 8 милиона, от които общият процент на мюсюлманския елемент почти се е удвоил.
Днес България се характеризира от два основни социални и геоикономически феномена: от една страна, от свръхобем и концентрация на населението в един голям град (виж Атина през 50-те и 60-те години на 20 в.) и от друга страна, от асиметричното развитие на отделните общини и диференцирането на една провинция в източните й части. Става дума за численото нарастване на София (индустрия, строителство, технологии) в ущърб, разбира се, на останалата българска територия, както и за постепенното откъсване на района на Източна Румелия (или Северна Тракия) с административен център Кърджали, който се развива неравностойно изпреварващо, и подобно на София до 2000 г. напомня българската столица от 80-те години.
Развитието на София на всички нива е впечатляващо, като например урбанизацията и автомобилният трафик, както и процентът на застрояване, регистриращ впечатляващ ръст през последните години. Прости сметки сочат, че населението на София вече се е повишило на 3 милиона (неофициално) от 1,2 милиона в началото на 90-те години! И това, в една страна, в която се наблюдава значимо числено намаляване на населението… Разбира се, всичко това се случва в условията на различията между центъра и периферията, което естествено създава едно чувствително отношение в инфраструктурата и тя кара страната да се задъхва под тежестта на безработицата и обезкръвяването на човешкия потенциал.
Един друг фактор, също толкова значим за геополитическата наука, е
човешкото измерение на въпроса
–създаването на два напълно различаващи се помежду си психологически тип хора: единият, от столицата, с елитарното поведение и справяне с нещата, а другият от „изостаналата” и естествено, западаща провинция, с всички комплекси, които произтичат от това.
От друга страна, впечатляващият подем на инфраструктурата на някога пренебрегваната Източна Румелия, където основно живее турско-мюсюлманско малцинство, не може да не смущава един анализатор, още повече когато това става предизвикателно и в ущърб на останалата част на страната. Вероятно са показателни думите на един познавач на ситуацията, според когото цялата картина е толкова „гротескна”, че прави всекиго подозрителен: свръхразвитието на района, където живее турското малцинство, се дължи точно на предстоящите промени на това място, поради предстоящите събития, насочени към присъединяване на Югоизточна България към друга геополитическа или държавна единица!
Катализиращите последствия в района
Откъсването на Източна Румелия от България в полза на Турция ще има със сигурност катализиращи последствия в района.
Американски „компетентни кръгове” вече описват по следния начин „Домино 2”, което представлява една възможна утрешна реалност, като вълна от предстоящи събития в района:
– Източна Румелия – от България към Турция
– Западна Тракия (някои говорят и за острови от Егейско море) – от Гърция към Турция
(Всичко това като компенсации за загубите на източните територии на Турция в полза на независим Кюрдистан)
– част от източната половина на БЮРМ – на България
– западната част на БЮРМ и Косово – на Албания
– Северен Епир – на Гърция
Дали страните от региона са подготвени за един такъв възможен сценарий? Дали са готови политическите им ръководства – и още повече народите им, тези, които в крайна сметка понасят всичко?!
Източник: POGLED.INFO.BG
Δεν υπάρχουν σχόλια:
Δημοσίευση σχολίου